Вики Терзийска: Не правя нищо на всяка цена

Вики Терзийска: Не правя нищо на всяка цена

петък, 27 септември 2013
Новини

В Уикипедия пише: „Виктория Терзийска е вокал на българската поп и рок музикална група „Мастило“. Тя е автор на всички текстове към парчетата на групата. Родена на 3 май 1979 година в град Исперих, България, в семейство на юристи. Завършва английска езикова гимназия в Разград, а по-късно „Журналистика“ във Факултета по журналистика и масова комуникация на СУ „Св. Климент Охридски“.

Учи право. Водеща на първия сезон на предаването „Гласът на България“ и треньор във втория сезон на музикалния формат. Участва в сериала „Къде е Маги?“.

В Уикипедия обаче не казват, че тя е постоянно усмихната; че има толкова рядкото чувство за самоирония: че е позволила интуицията й да взима винаги връх над рационалните аргументи и че понякога се чувства физически ограничена от границите на България.

– Вики, на снимките, които направихме, ти лесно преминаваш от една роля в друга. Това май ти се отдава
– Да, и в живота ми е така. Ужас! Звучи шизофренично. Но когато съм на сцената с групата, трябва да бъда по-рок жена, когато общувам с отбора ми, трябва да вляза в ролята на учителка и възпитател дори и това не ми е трудно. И твърдя, че не е признак за отклонение в психиката.

– Малко млади жени в България могат да се похвалят с твоята кариера. Как се получи?
– Не зная дали има рецепта, но аз не правя всичко на всяка цена. Не искам да постигна всичко непременно тук и сега, а оставям нещата да се случат в точното време и извличам максимално от момента това, което може да се вземе. Според мен хората правят две стратегически грешки: първо, не изчерпват момента докрай и не му се наслаждават и, второ, понякога толкова пресират всичко, че накрая нищо не се получава. Никога не съм била свръхамбициозна и не съм била от жените, които се стремят едновременно да имат и добра кариера, и страхотно семейство, и да бъдат отлична любовница… Имам ужасно много недостатъци, както в характера си, така и в работата си, допускам много грешки, но се старая да се уча от тях, вместо да се депресирам. Затова сме хора, защото грешим.

– Импулсивна ли си?
– Много. Жените са емоционални същества и някои успяват да се контролират, възхищавам им се, но аз не съм от тях. И това доста често ми играе по самочувствието и влияе на мнението на хората за мен. Когато си откровен докрай и когато кажеш истината в очите, винаги има някой, който се чувства засегнат и е намусен. А аз не мога да се сдържам. Казвам всичко. Понякога отивам на място, където цялата компания се е събрала, аз казвам нещо и китаристът на нашата група виква: „Виктория, точно тебе чакахме да кажеш това!“. Не съм деликатна. И не разбирам защо хората не са откровени. Вероятно им липсва убеденост в собственото им мнение.

– Вярваш ли в прословутия женски инстинкт?
– О, да. Общо взето, винаги, когато съм се осланяла на това, което ми идва отвътре, винаги съм била права и съм печелила. Определено има хора с по-развито шесто чувство от другите.

– Когато ти се е случвало да се довериш на вътрешния си глас?
– Ежедневно ми се случва. Което не е толкова хубаво, защото рационалното винаги остава на заден план. Като се замисля, никога досега не съм правила суот-анализ на някаква ситуация. Сещам се за един пример, когато не се доверих на интуицията си и сгреших. В „Гласът на България“ по време на двубоите оставих на елиминация едно момче, на което много се възхищавах и ми беше любимец – Пламен Добрев. Интуицията ми: „Виктория не го изкарвай на елиминация, защото той ще се провали!“. В същото време исках да му покажа, че не трябва изцяло да се осланя на моите симпатии и реших да постъпя малко назидателно в ролята на треньор. Мислех, че той ще се стегне и ще даде всичко от себе си, за да докаже, че съм го подценила. Момичето в двубоя го надви. А той заслужаваше да продължи.

– Харесва ли ти да си треньор?
– Харесва ми, макар че се чувствах много по-спокойна като водеща, защото всичко беше начертано и ясно. Сценарият беше великолепен. Сценаристите от „Шоуто на Слави“ са гениални мозъци. За мен най-голямата игра е тази със словото и думите. И аз играех главната роля в техния сценарий – чувствах се специална. Чувствах се спокойно и лежерно. А сега ми е неспокойно, безсънно и изключително отговорно. Чувствам се длъжна на тези деца да им дам емоция, опит, дори и съвет в живота.

– Какво ги учиш: талантът или трудът са по-важни?
– И двете. Те всички са много талантливи и всичко им предстои. За съжаление, смятат, че това, което им се случва в момента, е началото и краят на кариерата им. Аз се опитвам да им обясня, че това е голям шанс, какъвто никой от нас – Миро, Данчо, Преслава и аз – не сме имали някога. Но това е само началото. Трябва да се възползват от възможността да станат за една вечер любимци на публиката. Много ги мисля. Така никой мъж не съм мислила, както ги мисля тези деца…

– Ето те в майчинска роля!
– Хахаха, аз същото си мислех.

– На какво теб те научи „Гласът на България“?
– Да бъда по-обрана и внимателна. Защото камерата улавя всяка емоция, изписана на лицето ми, всеки мой жест и състояние. Камерата е голям съдник. Опитвам се да се овладявам. Научих се, че начинът, по който аз възприемам предаването и живота въобще, е само моята гледна точка и тя не е задължително меродавна. Общо взето, опитвам се да стъпча егото си. И това за мен е много добре. Музикантът трябва да има добро самочувствие, за да блесне на сцената и да предизвика „уау-ефект“ у публиката. Но аз смятам, че имам нужда малко да потуша егото си.

– Има ли неща, които загърбваш в името на кариерата си?
– Жертвам личното си време, разбира се. Пренебрегвам хората, които са ми най-близки, не им давам достатъчно внимание и това не ми харесва. Но те ме разбират идеално и са се научили, че това е част от професията ми.

– С какво би направила компромис в името на кариерата си? Например, с музикалния стил?
– Не, със стила на музиката не бих направила компромис. Най-много правя компромис с мащаба на държавата ни. За съжаление, България има много тесен музикален пазар. Пеем на сцени, които вече са ми писнали. Всичко е много малко. Винаги в клубовете се прави някакъв компромис с озвучаването. Най-доброто място за пеене в цяла България е Sofia Live Club. Там музикантите се чувстват добре на сцената.

– А защо си тук?
– Ние започнахме доста отдавна, преди 13-14 години. Тогава улучихме много хубав момент, когато се развиваха всички готини български банди, като „Остава“, Д2, „Уикеда“, „Мастило“ и тогава хората като че ли луднаха по българската музика. След това имаше един момент, в който всичко замря, но сега отново има някакво раздвижване. Останах, защото тогава нямаше много начини да излезеш навън и да си активен. А тук имах доста внимание. Просто обстоятелствата така се стекоха. Ако сега бях на 16-18 години, нямаше да остана в България. Определено щях да търся късмета си навън. Важно е българските изпълнители да стъпят на външния пазар. В България правим много качествена музика, но няма промоутъри, които да я продадат по най-добрия начин. Нашите страхотни изпълнители нямат сцената, за да се разгърнат.

Границите тук дори и физически ме ограничават. Освен това не виждам никаква заинтересованост от страна на държавата към културата и изкуството. За да има добре изградена култура една държава, трябва да е първо икономически стабилна. А у нас повечето политици гледат предимно индивидуалните си интереси, вместо обществените.

– Кой влияе най-силно на решенията ти?
– Майка ми, тя знае как да го прави. Най-много я обичам, затова и най-много се влияя от нея.

– Такава майка ли ще бъдеш и ти?
– Не! Не искам да приличам на нея, искам аз да си създам някакъв образ. Но в крайна сметка, сигурна съм, че един ден ще се превърна в нейно копие.

– Давай!
– Да, много искам да ми се случи скоро. Не го натягам, зная, че ще се случи точно когато трябва.

– Мислиш, че съдбата има пръст в живота ти?
– Пътят на човека е нещо средно между неговите лични избори и предначертаното. Има нещо закодирано и то винаги избива. Но най-големият гъдел за самочувствието на един човек е да види, че неговите усилия не са отишли напразно, а са дали резултат.

Източник: Жената днес

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *